Есенна Буря

 

Навън вали, вятърът брули пожълтелите листа от клоните на дърветата. Вечерта иде със своята красива тъмнина, градските лампи, като малки жълти кръгчета, крехко светят в парка, а листата се веят ли, веят, в една красива есенна буря.
Живота бърза, последните останали хора, загърнати в дебели палта и омотани с топли шалове бързат към техните домове.
А вятърът брули ли, брули !
Нощта тиха и спокойна обгръща града, а малкият парк свети с крехката светлина. Дъждът вали ли, вали, а някой гледа през прозореца си простата красота. Скрит под топлата завивка с чаша в ръка. Малката къщичка отсреща а улицата седи и гледа есенната буря като човече със светнали очи, а комина дими ли, дими.
Едно бездомно куче скита. Дири своята стряха и храна. Не далеч от една мръсна стара кофа седи парче мокър хляб. Подарък.
Листата летят ли, летят над затъмнената алея, образувайки ураган от красота, невидима за малката къща, невидима за големият град, невидима дори за гладното куче.
Ала тя бе там всяка вечер. Бе видяна!
Бе видяна от фотографа стоящ отсреща, загърнат до уши в топли дрехи. Седящ пред статива, с горещо кафе в ръка и пламнали очи заради тази красота.
Есенната буря, това беше просто миг във вечността, неуловим за окото, но не и за душата.
Душата на поета, артиста, фотографа…..

The Best

Добър съм. Много съм добър, но не съм най-добрия.

С времето искам да бъда !!!

Искам да мога всичко, да го правя с лекота, да бъда истински добър във всичко.

С радост ще се срещам с по-добрите от мен, за да мога да се уча от тях, да ги задминава. Вярвам в моят успех. Вярвам че мога да бъда един от най-добри, дори някои ден и най-добрия.

Амбициозно нали ? Света е толкова голям, има толкова много хора, толкова много възможности, толкова много фактори и неизвестни. Всеки човек се старае към нещо, и е воден от нещо, било то морал, егоизъм, любов, нужда, съвест или желание.

Моето желание е да бъда една крачка по-добър от всички останали. Съвършенството е моята цел. Това е толкова непосилно за изпълнение, няма мярка която да те определя като съвършен, съвършенството е необятно също както космоса и дори човешката глупост. Това мое желание може да се представи като едно чисто и просто невежество.

Да! Нека се науча, нека някои ми покаже къде греша, къде е отговора, които търся. Това ще ме придвижи с една крачка към целта.

Съвършенството е невъзможно, а зад невъзможността се крие  един страх от опит. Хиляди извинения, които биха те оправдали пред света. Дали наистина има невъзможни неща ? Да, може би ! Засега !

Преди години са смятали за невъзможно да човек да се излекува от рак или туберколоза, а в днешни дни това е просто трудно осъществимо.

Днес казваме невъзможно е човек да лети или да прави някакви чудеса.

Утре това ще бъде постигнато, тогава това няма да е невъзможно.

Съвършенстовот е целта, която трябва да задвижи кръга. Целта, която обхваща всичко.

Човек е наистина човек само тогава когато мечтае !

Призвание

Ето я усмивката смела. С нея вярам, че мога да променя нещата, че имам силата.

Защо ли бихте попитали вие драги читатели ? Ами защото аз вярвам в това нещо, имам желанието и убеждението. Никои и нищо не може да ми го отнеме.

Преди рискувах, толкова много, вярвах, побеждавах и забравях. Защо ?

Защото няма страхове ? Да бе, страхувах се и то много. Простата истина е, че нямах какво да загубя, винаги печелех нещо. Това ми даваше силата да продължа и да вярата, която така силно ме буташе напред.

Бях се превърнал е една превъзходно смазана машина, непоколебима, целеустремена и най-вече никога не спираща. Но защо започнах да мисля, за това което губя. Нима бях натрупал нещо ? Нима имах нещо ? Нима бях някой ? Не.

Аз съм прост и обкновен човек като всеки друг, но с искрица в себе си. Искрица, която аз знаех как да възпламеня по моя воля, по моя команда.

И ето сега седя и се чудя и мая, на каква хала сега съм се озовал.

Ще  играя, ще вярвм, ще се боря. Това е моето призвание.

Истина

 Дим. Цигара. Изсъкване. Тропот....

Глътка студена бира. Вкусът и се разлива по гърлото ми. Седва дълга дръпка от цигарата, а пушека ми влезе в окото. Да се еба в некадърния пушач, си мисля аз.

Вече поредна вечер седя сам на креслото срещу телевизора, а масичката пред мене е затрупана с какви ли не боклуци. Седя и си мисля, колебая се, търся решение и си припомням изминалите дни.

Махмурлука от онзи ден, терзанията през нощта, хубавата разхода под дъжда. И всичко това беше страхотно. Чуствам се воден от някакво по више чувство, което ме изпълва отвътре и ме води, дава ми сила да се усмихна, да продължа напред. Това чувство ме движи.

Но рано или късо отново се оказвам в това кресло, сам с моите мисли. Седя сам в тъмното с цигара в едната ръка и чаша забрава в другата. Пред мен седи въпроса „Трябва ли да се отдам, на това което желая или просто да избягам, с това което трябва.” Реша ли този мои спор, ще съм по-добър човек, целеустремен, искрен и силен.

Но как да стигна до отговора. Просто е отговор няма, няма как да знам кои е вярното решение докато докато се колебая. Не искам да се колебая. Няма да се колебая повече.

Стига. Крещя и викам, няма повече да се потискам.

    

Време

Деня и нощта се сменят в един вечен кръговрат. Времето непрестанно препуска ли, препуска напред без да забавя своя ход. Секундите се влачат, минутите изтичат бавно, часовете се протакат дълго, а дните летят бързо, месеците са само мимолетен миг в живота. След годни поглеждаме нии назад във времето и виждаме нашето минало, всички наши спомени, било то добри или лоши, всички наши избори, били те правилни или неправилни, всички наши радости и неволи, успехи и провали, само спомени.

Времето си върви и не пита: “ Имаш ли нужда от още ? ”

Всяка сутрин се будим с чувството за нов ден, ами стария за него мислим ли ?

Не !

Да !

Мислим, но кога ? Рано или късно всеки си дава сметка за нещата, които е направил и времето което е минало, пропиляно безвъзвратно. Времето е единственото нещо, ск оето един човек не разполага. То не се взема назаем, не се депозира в банка, за да му се трупат лихви лихви. Всеки има своето време, то е негово и на никого други. Човек сам решава как да го употреби, в безмислени спорове или малки стъпки.

Приятелство

Завинаги 

И ето пак месеца се търкулва, всеки от нас бръчка нос и по задачи бяга, време няма.

Всеки от нас чака. Дума една.

-Хей, как си ? Kъде си ? Хайде да се видим.

-Добре, кога, къде?

И топят се всякакви разстояния, слънцето все пече или не, дали е обед или вечер късна е, час два ще си откраднем. Пак да се видим,

стари истории да си разкажем, бира ледена да изпием, па да се напием.

И едто идва пак студения ден, сив и скучен. И започваме ние минутки да крадем, в чакане на лятото горещо, на срещи безброй. Тогава нови истории ще създадем.

Ще викаме, ще скачаме , ще тичаме, ще се гоним, на пук на времето, на сбръчканите ни носове, счупените ръце и подгизналите вратове.

И ще си седиме ние в парка и слънцето ще спре, а ние ще викаме и ще се оплакваме от живота, защото това ще е откраднат миг.

Един миг.

Минутка след минутка, час след час, ден след ден.. и така ще започваме ние все по рядко да се виждаме, да викаме и да скачаме...до новата среща, кога ли ще сме ние пак четирима така?

С мирис на Ванилия.

   
   С дъх на ванилия,

  с поглед отправен в рая.

Тя бе една...

   С лице бяло като мрамор

 с тяло топло като пожар.

Тя бе една...

Ала дали това бе тя

или...

   С коса черна като нощта,

 с кожа мека като креда...

Или...

   С устни по-меки от въздуха,

 с мирис на ванилия

Да това бе тя

и бе само една.

История

Като неканен гост в нощта,
влезе тя в моята глава.
Без да пита настани се тя
така както и любовта.

Слънцето изгря, живота зашумя
нощта спря, а разума занемя
И така за вечността.

Ала каква беше тя? Любовта?
Илюзия една, момент в измамата
пътя в истината или доброта в раната.

Така приключи се с една мечта
за живота и смъртта.

Добре дошли

Добре дошли в 21 в., векът на порока, презрението, безчестието, алчноста, егоизма и властта.
Векът на прогреса и напредъка, векът които промени света, които промени хората завинаги!
Добре дошли на всички, които се чудят какво се случва около тях, дали те са различни или светът се е побъркал.
Добре дошли на истинските хора, на хората зад маските, които ги делят от реалността.
Добре дошли на добрите и чувствителните !
Добре дошли на алчните и властолюбивите !
Добре дошли на тези които се преструват !
Добре дошли на маските !
Във времето, което живеем човек е принуден да оцелява, да мачка и да не прощава, не може да си позволи лукса на добротата или каприза на искреността.
Този текст е за всички хора, които се крият зад маски. Преструват се на силни и безчувствени от страх че света ще ги погълне. Хората, които се събуждат сутрин с мисълта, че денят е красив и нищо не може да застане пред тях, че нищо не трябва да застане пред тях и тяхната цел. Хората, които дълбоко в себе си са самотни, добри и грижовни, но не могат да споделят това чувство с никои. Защо ?!
Добре дошли в 21в. Векът на прогреса и промяната, на вълчите времена !
Тези добро детели са слабост, на която човек не бива да се поддава, никога.
Нека това бъде призив за всички хора, които някога са правили добре и то никога не им се е върнало!
За тези които отстъпват място в тролея на по-възрастните !
За тези коит казват „Добър ден” на продавача в магазина и „Довиждане”
За тези които казват „Да с удоволствие ще ви помогна”
И всичко това, е жертва от тяхна страна, защото ...
Те са хората с болки в крака сега !
Те са тези които плащат !
Те са тези които се нуждаят от помощ и подкрепа !
Добре дошли и добре заварили на всички тези хора, никога не забравяйте кои сте вие и защо правите това.
Дори и в 21в., дори и във вълчи времена, не преставайте да бъдете хората, които трябва.
Колкото и да е трудно, колкото и да е невъможно, колкото и да ви боли, бъдете тези които могат да променят света !

Как така ?

Как ?

Как аз и ти различни били сме преди,

Дори сега между нас безна виси !

Как ти гледаш на живота,

Как аз различавам света.

„Желание” ти го наричаш,

А аз „подход” виждам.

„Жест” казваш ти,

„постъпка” правя аз.

„Случайност” различаваш сега,

За мен простта „сметка” е това.

На „чудото” ти се преклоняваш,

Аз усмихвам се доволно на „резултата”.

За теб всичко е толкова цветно и пъстро,

Нюанси от чувства и усещания,

При мен алгоритъм прост е това.

Щастие изпитваш ти,

А аз самдоволно се подсмихвам.

Пъстрият славей пее своита песен любовна.

Аналоговият часовник метално тиктата.

Каква песен ще е това между човека и робота...

ГОРЯ ОТ МЪКА

Искам да плача.. искам да крещя...искам да горя!!!

Седя в тъмната мрачна стая и слушам песента...

 гледам през празния прозорец на компютъра..

толкова си далече от мене сега.

 Толкова отдавна ти беше моят ангел,

 моето сърце, какво стана? Защо го взе?.

 Защо?

Защо сега не е така, какво се промени, аз все още те обичам,

Както преди

Всякаш някои магията развали и всичко се стопи.

Sing with me, sing for the year
Sing for the laugh, sing for the tears
Sing with me, if it's just for today

Слънчевите дни изчезнаха,

Сега само сивотата на деня и очуждението

са около нас, всеки ден, всеки час.

Искам да пея, искам да крещя, искам да горя!!!

Искам да дойде пролетта,

Зимата да се стопи,

Слънцето да изгрее,

И отново аз и ти по тревата да вървим.

Ръце вплетени, думи бошуващи, звънлив смях

В деня да кънти...

Всяка вечер мечтая аз за тебе,

Повече от преди.

Всяка вечер отдалечавам се аз от тебе,

Повече от преди.

Всяка вечер плача аз за тебе,

Повече от преди.

Всяка вечер боли ме за теб,

Както преди...

ТЯ

 

И ето пак седя сам на бюрото си и размишлявам. За какво, сам не знам. Или може би просто ме е страх да си призная. За нея... Вечер винаги ми се налага да се върна към реалността, било то късно в кревата, или пред компа докато си цъкам някакви неща, или пред поредния филм на телевизора... Още една романтична история, поредна ли бе или първа, дали и моята ще завърши така. Неочаквано или скандално, възможно дори с болка и щастие запиляна, някъде в дебрите на бъдещето.Навсякъде виждам само нея. Балончето в скайп пак се показва и сърцето ми трепва, дали това ще е тя, дали ще я чуя, как е, добре ли е, мисли ли за мене тя?Късно вечер щом се скътая под топлите завивки в мрачната стая, притварям очи и се появява тя, нежна мила, топла. Припомням си с наслада вечерите които сме споделили.И с болка и страст си мечтая до мене да бъде и сега и сега, да мога да я прегърна силно, и любовта си да покажа. Да я целувам.... да я милвам....Защо нужно ми е това ?Това е реалността, аз за нея мисля и блянувам, но как да избягам ?!?!Вечер все някак трябва да избягам, от безсънните нощи студени, от проблемите ежедневни, от страховете големи..... и всичко това изчезва щом за нея се присетя.
Но как без нея да се справя, нима вечно зависим ще бъда от нея.Не, край, стига !!Аз за нея повече не ще милея !!А тя за теб ?Дали и тя не мисли за теб в същия този момент, дали и тя не сънува прегръдката топла?Но как да разбера това ?
Довери се на любовта....

Чаша

И ето я старата порцеланова чаша, с пукнатините, с за зачупения ръб, с избелялата боя, но все още така хубава. Колко плаках и тъжих, когато за пръв път я изпуснах. и втория. и третия.
Но уви дойде и момента в който чашата разбих. Плаках аз тогава, сърцето ми като нея разбито беше.И лежеше тя на пода, стъпкана и смазана. Какво да правя това беше, моята чаша, тя винаги бе до мен, сутрин рано с кафето за събуждане, на празник с кола пълна, даже и на оня купон с бира и уиски до средата сипана (пълна) или пък когато топлия чай от лайка в нея беше, когато болен лежах на кревата, а тя до мене беше. Не можех да я оставя, затова залепих я аз и пак заживях, всякаш никога нищо не е било.
Година мина, а чашата все със мен седи, и всеки път като я видя, се сещам как бе тя разбита. И с усмивка спомням си и се смея... как над нея аз треперя. и ето пак аз от нея пия.
Ала реших аз, че тя е същата като преди, здрава и невредима. Падна тя на стола и натруши се на милиони парчета. Този път повече ме боля, по-значима бе за мене вече тя. И да я сглобя отново и да я залепя, никога не ще да бъде същата тя. но докога ли ще мога аз да я събирам. Парчетата да намирам и с любов да напасвам. Докога....

Сила

Часът е 13.35. Закъснявам за училище, а дори не съм тръгнал от нас. Навън времето е нормално за фeвруари, снежно, светло и студено. Имам чувството че на плещите ми седи цялата тежест на света, имам мнго грижи, важни и не чак толкова. След два месеца са кандидат-студентските ми изпити, а вместо да уча аз си пропилявам времето в мислине и блъскане на главата в някакви безмислени въпроси от сорта на : Защо всичките ти приятели те оставиха сам ? Обичаш ли приятелката си? Мислиш ли че трябва да сте заедно или е по-добре да се разделите? Какво се случи с твоят живот, къде отиде силата, огънят и страстта с която живееше?

Превърнал съм се в един робот, който прави това което трябва и е най-добре, без да се радва на живота, без да приема предизвикателства, без да се забавлява, без да чувстава, без да душа, без нищо. Един живот без смисъл.

Може би смисълът е да вляза в университета със специалността която искам. Да може би, но за мен това е нещо което ще се случи. Това е просто въпрос на време, не мога да го опиша, но е толкова ясно, колкото че слънцето блести на небето, че дори и повече. Но уви не мога да кажа защо. Сигурно съм прекалено самоуверен ще си помислите Вие. НЕ. Един от основните проблеми в моят живот е липсата насамочувствие. Всеки един път катога се опитам да имам самочувствие, някои ме приземява на земята по доста бърз и неприятен начин. Явно някъде нещо в мен засича и ми пречи. Знам, че имам възможности, много възможности, но нещо ми пречи да ги задействам. Мързел, родителите ми са на мнение, че точно мързелъ ми ми пречи да успея. A аз си мисля, че живота ми се прецака тотално и не мога да се съсредоточа върхи плановете за оето бъдеще, защото в момента не мога да реша сегашните си проблеми. Успея ли, всичко ще се преобърне ще става с лекот. Дали?

Преди се чувствах силен, независим, нямах нужда от други хора, бях сам и ми беше много добре. А сега изведнъж всичко се обърна с главата нагоре. Имам чувството че от време на време изплувам от някакъв вечен сън и проглежам за пръв път от много време, чудя се какво се е случило, къде съм отишъл, защо не мога да бъда какъвто бях преди, къде са изчезнали приятелите ми, къде се е дянала тази моя страст към живота, която ме джижеше до сега. Преди хората се опитваха да ми подръжават, възхищаваха ми се, радваха ми се, учеха се от мен, искаха съвети, нуждаеха се от моето одобрение, а сега !!! А сега какво, същите тези хора не ми говорят неме поглеждат, пренебрегват ме, държат се високо мерно и пренебрежително. Едва едва се усеща някакво мимолетно усщане за уважението, което е имало преди. Блед призрак на някогашните ми възможности. Какво се е слчучли? Нима тези мой пробуждания са толкова редки или моят сън е толкова отвръжаваш, нима е възможно да загубя всичко. Явно да, но въпросът който ще задам сега е, дали е възможно да си завърна миналто, бъдещето и настоящето, което изграждах години наред, и пропилях за един сън ?

Ако някога са ми се възхищавали, то значи е има защо! Поддържвали са ми...уважавали..търсили помощ...

Искам отново да се почувствам силен, независим, да не се нуждая от нищо. Да бъда аз, да викам за свобододата, да живея за лудорийте, които мога да направя, да няма правила, да няма граници, да знам, че аз МОГА !!!

Тази сила е текла във вените ми....

... и продължава да тече !!!