Чаша

И ето я старата порцеланова чаша, с пукнатините, с за зачупения ръб, с избелялата боя, но все още така хубава. Колко плаках и тъжих, когато за пръв път я изпуснах. и втория. и третия.
Но уви дойде и момента в който чашата разбих. Плаках аз тогава, сърцето ми като нея разбито беше.И лежеше тя на пода, стъпкана и смазана. Какво да правя това беше, моята чаша, тя винаги бе до мен, сутрин рано с кафето за събуждане, на празник с кола пълна, даже и на оня купон с бира и уиски до средата сипана (пълна) или пък когато топлия чай от лайка в нея беше, когато болен лежах на кревата, а тя до мене беше. Не можех да я оставя, затова залепих я аз и пак заживях, всякаш никога нищо не е било.
Година мина, а чашата все със мен седи, и всеки път като я видя, се сещам как бе тя разбита. И с усмивка спомням си и се смея... как над нея аз треперя. и ето пак аз от нея пия.
Ала реших аз, че тя е същата като преди, здрава и невредима. Падна тя на стола и натруши се на милиони парчета. Този път повече ме боля, по-значима бе за мене вече тя. И да я сглобя отново и да я залепя, никога не ще да бъде същата тя. но докога ли ще мога аз да я събирам. Парчетата да намирам и с любов да напасвам. Докога....