Защо пренебрегвам аз гласа на разума. Той е винаги прав. Това е онзи глас, които винаги когато се набъркате в някакви глупости ви казва: абе я не се занимавай и се махай докато е време !
Но не разбира се, винаги трябва да се набутам в бъкиите с това мое желание да помогна и да бъда полезен, да сторя едно добро дело, да знам че съм направил всичко, което съм могъл. Да бе глупости всяка добрина винаги води до сметката, а тя се оказва в моите ръце. Защо ли ? Ами защото е трябвало да стане по друг начин, моята намеса не е била желана или просто всички природни сили са взели решение за всичко, преди аз да си пъхам носа където не му е работа. Да му **а майката, както винаги се отнасят шамари все от някои и аз естествено решавам: Еее айде дай тук аз ще взема да се набутам, та може и някои друг да се измъкне ! И за какво за тоя дето духа! Има време за решения, има и време да изчакване. А онзи глас винаги е прав, но никога не е забавен. Ако искам така да се оплета, просто трябва да правя всичко, което ми казва, наопаки и нещата се получават перфектно. А ако го послушам просто наблюдавам как живота си минава покрай мен без да ме засяга, без да се докосвам до него, скучно монотонно и неприятно. Но иначе гафовете са истински и оказват влияние върху всички наоколо... защо не мога да спра !?
Всичко си има цена, дори и щастието !
