ТЯ

 

И ето пак седя сам на бюрото си и размишлявам. За какво, сам не знам. Или може би просто ме е страх да си призная. За нея... Вечер винаги ми се налага да се върна към реалността, било то късно в кревата, или пред компа докато си цъкам някакви неща, или пред поредния филм на телевизора... Още една романтична история, поредна ли бе или първа, дали и моята ще завърши така. Неочаквано или скандално, възможно дори с болка и щастие запиляна, някъде в дебрите на бъдещето.Навсякъде виждам само нея. Балончето в скайп пак се показва и сърцето ми трепва, дали това ще е тя, дали ще я чуя, как е, добре ли е, мисли ли за мене тя?Късно вечер щом се скътая под топлите завивки в мрачната стая, притварям очи и се появява тя, нежна мила, топла. Припомням си с наслада вечерите които сме споделили.И с болка и страст си мечтая до мене да бъде и сега и сега, да мога да я прегърна силно, и любовта си да покажа. Да я целувам.... да я милвам....Защо нужно ми е това ?Това е реалността, аз за нея мисля и блянувам, но как да избягам ?!?!Вечер все някак трябва да избягам, от безсънните нощи студени, от проблемите ежедневни, от страховете големи..... и всичко това изчезва щом за нея се присетя.
Но как без нея да се справя, нима вечно зависим ще бъда от нея.Не, край, стига !!Аз за нея повече не ще милея !!А тя за теб ?Дали и тя не мисли за теб в същия този момент, дали и тя не сънува прегръдката топла?Но как да разбера това ?
Довери се на любовта....

Чаша

И ето я старата порцеланова чаша, с пукнатините, с за зачупения ръб, с избелялата боя, но все още така хубава. Колко плаках и тъжих, когато за пръв път я изпуснах. и втория. и третия.
Но уви дойде и момента в който чашата разбих. Плаках аз тогава, сърцето ми като нея разбито беше.И лежеше тя на пода, стъпкана и смазана. Какво да правя това беше, моята чаша, тя винаги бе до мен, сутрин рано с кафето за събуждане, на празник с кола пълна, даже и на оня купон с бира и уиски до средата сипана (пълна) или пък когато топлия чай от лайка в нея беше, когато болен лежах на кревата, а тя до мене беше. Не можех да я оставя, затова залепих я аз и пак заживях, всякаш никога нищо не е било.
Година мина, а чашата все със мен седи, и всеки път като я видя, се сещам как бе тя разбита. И с усмивка спомням си и се смея... как над нея аз треперя. и ето пак аз от нея пия.
Ала реших аз, че тя е същата като преди, здрава и невредима. Падна тя на стола и натруши се на милиони парчета. Този път повече ме боля, по-значима бе за мене вече тя. И да я сглобя отново и да я залепя, никога не ще да бъде същата тя. но докога ли ще мога аз да я събирам. Парчетата да намирам и с любов да напасвам. Докога....

Сила

Часът е 13.35. Закъснявам за училище, а дори не съм тръгнал от нас. Навън времето е нормално за фeвруари, снежно, светло и студено. Имам чувството че на плещите ми седи цялата тежест на света, имам мнго грижи, важни и не чак толкова. След два месеца са кандидат-студентските ми изпити, а вместо да уча аз си пропилявам времето в мислине и блъскане на главата в някакви безмислени въпроси от сорта на : Защо всичките ти приятели те оставиха сам ? Обичаш ли приятелката си? Мислиш ли че трябва да сте заедно или е по-добре да се разделите? Какво се случи с твоят живот, къде отиде силата, огънят и страстта с която живееше?

Превърнал съм се в един робот, който прави това което трябва и е най-добре, без да се радва на живота, без да приема предизвикателства, без да се забавлява, без да чувстава, без да душа, без нищо. Един живот без смисъл.

Може би смисълът е да вляза в университета със специалността която искам. Да може би, но за мен това е нещо което ще се случи. Това е просто въпрос на време, не мога да го опиша, но е толкова ясно, колкото че слънцето блести на небето, че дори и повече. Но уви не мога да кажа защо. Сигурно съм прекалено самоуверен ще си помислите Вие. НЕ. Един от основните проблеми в моят живот е липсата насамочувствие. Всеки един път катога се опитам да имам самочувствие, някои ме приземява на земята по доста бърз и неприятен начин. Явно някъде нещо в мен засича и ми пречи. Знам, че имам възможности, много възможности, но нещо ми пречи да ги задействам. Мързел, родителите ми са на мнение, че точно мързелъ ми ми пречи да успея. A аз си мисля, че живота ми се прецака тотално и не мога да се съсредоточа върхи плановете за оето бъдеще, защото в момента не мога да реша сегашните си проблеми. Успея ли, всичко ще се преобърне ще става с лекот. Дали?

Преди се чувствах силен, независим, нямах нужда от други хора, бях сам и ми беше много добре. А сега изведнъж всичко се обърна с главата нагоре. Имам чувството че от време на време изплувам от някакъв вечен сън и проглежам за пръв път от много време, чудя се какво се е случило, къде съм отишъл, защо не мога да бъда какъвто бях преди, къде са изчезнали приятелите ми, къде се е дянала тази моя страст към живота, която ме джижеше до сега. Преди хората се опитваха да ми подръжават, възхищаваха ми се, радваха ми се, учеха се от мен, искаха съвети, нуждаеха се от моето одобрение, а сега !!! А сега какво, същите тези хора не ми говорят неме поглеждат, пренебрегват ме, държат се високо мерно и пренебрежително. Едва едва се усеща някакво мимолетно усщане за уважението, което е имало преди. Блед призрак на някогашните ми възможности. Какво се е слчучли? Нима тези мой пробуждания са толкова редки или моят сън е толкова отвръжаваш, нима е възможно да загубя всичко. Явно да, но въпросът който ще задам сега е, дали е възможно да си завърна миналто, бъдещето и настоящето, което изграждах години наред, и пропилях за един сън ?

Ако някога са ми се възхищавали, то значи е има защо! Поддържвали са ми...уважавали..търсили помощ...

Искам отново да се почувствам силен, независим, да не се нуждая от нищо. Да бъда аз, да викам за свобододата, да живея за лудорийте, които мога да направя, да няма правила, да няма граници, да знам, че аз МОГА !!!

Тази сила е текла във вените ми....

... и продължава да тече !!!