The Best

Добър съм. Много съм добър, но не съм най-добрия.

С времето искам да бъда !!!

Искам да мога всичко, да го правя с лекота, да бъда истински добър във всичко.

С радост ще се срещам с по-добрите от мен, за да мога да се уча от тях, да ги задминава. Вярвам в моят успех. Вярвам че мога да бъда един от най-добри, дори някои ден и най-добрия.

Амбициозно нали ? Света е толкова голям, има толкова много хора, толкова много възможности, толкова много фактори и неизвестни. Всеки човек се старае към нещо, и е воден от нещо, било то морал, егоизъм, любов, нужда, съвест или желание.

Моето желание е да бъда една крачка по-добър от всички останали. Съвършенството е моята цел. Това е толкова непосилно за изпълнение, няма мярка която да те определя като съвършен, съвършенството е необятно също както космоса и дори човешката глупост. Това мое желание може да се представи като едно чисто и просто невежество.

Да! Нека се науча, нека някои ми покаже къде греша, къде е отговора, които търся. Това ще ме придвижи с една крачка към целта.

Съвършенството е невъзможно, а зад невъзможността се крие  един страх от опит. Хиляди извинения, които биха те оправдали пред света. Дали наистина има невъзможни неща ? Да, може би ! Засега !

Преди години са смятали за невъзможно да човек да се излекува от рак или туберколоза, а в днешни дни това е просто трудно осъществимо.

Днес казваме невъзможно е човек да лети или да прави някакви чудеса.

Утре това ще бъде постигнато, тогава това няма да е невъзможно.

Съвършенстовот е целта, която трябва да задвижи кръга. Целта, която обхваща всичко.

Човек е наистина човек само тогава когато мечтае !

Призвание

Ето я усмивката смела. С нея вярам, че мога да променя нещата, че имам силата.

Защо ли бихте попитали вие драги читатели ? Ами защото аз вярвам в това нещо, имам желанието и убеждението. Никои и нищо не може да ми го отнеме.

Преди рискувах, толкова много, вярвах, побеждавах и забравях. Защо ?

Защото няма страхове ? Да бе, страхувах се и то много. Простата истина е, че нямах какво да загубя, винаги печелех нещо. Това ми даваше силата да продължа и да вярата, която така силно ме буташе напред.

Бях се превърнал е една превъзходно смазана машина, непоколебима, целеустремена и най-вече никога не спираща. Но защо започнах да мисля, за това което губя. Нима бях натрупал нещо ? Нима имах нещо ? Нима бях някой ? Не.

Аз съм прост и обкновен човек като всеки друг, но с искрица в себе си. Искрица, която аз знаех как да възпламеня по моя воля, по моя команда.

И ето сега седя и се чудя и мая, на каква хала сега съм се озовал.

Ще  играя, ще вярвм, ще се боря. Това е моето призвание.

Истина

 Дим. Цигара. Изсъкване. Тропот....

Глътка студена бира. Вкусът и се разлива по гърлото ми. Седва дълга дръпка от цигарата, а пушека ми влезе в окото. Да се еба в некадърния пушач, си мисля аз.

Вече поредна вечер седя сам на креслото срещу телевизора, а масичката пред мене е затрупана с какви ли не боклуци. Седя и си мисля, колебая се, търся решение и си припомням изминалите дни.

Махмурлука от онзи ден, терзанията през нощта, хубавата разхода под дъжда. И всичко това беше страхотно. Чуствам се воден от някакво по више чувство, което ме изпълва отвътре и ме води, дава ми сила да се усмихна, да продължа напред. Това чувство ме движи.

Но рано или късо отново се оказвам в това кресло, сам с моите мисли. Седя сам в тъмното с цигара в едната ръка и чаша забрава в другата. Пред мен седи въпроса „Трябва ли да се отдам, на това което желая или просто да избягам, с това което трябва.” Реша ли този мои спор, ще съм по-добър човек, целеустремен, искрен и силен.

Но как да стигна до отговора. Просто е отговор няма, няма как да знам кои е вярното решение докато докато се колебая. Не искам да се колебая. Няма да се колебая повече.

Стига. Крещя и викам, няма повече да се потискам.